SAFADFAjiaokkdla

Ах, скъпи мои билка и тъга. Покрити с бяла пелена. Така красиви нежни, лишени от порочността. И очите сини, гледат ме с една позната хладина. Ръцете черни се подават и обгръщат ме в прегръдка груба, нечестива. Тихата мелодия се движи към безкрайни небеса, а писъкът злокобен отравя бавно моята душа.

Monsters are real

Самотата е нещо много относително. Човек може да е сам, докато е заобиколен от много хора. А може да е сам, заключен в някоя стая, в която липсват всякакви признаци на живот от страна на околните. Имаше различни интерпретации за самотата. Всеки я виждаше различно. Художникът я изобразяваше с цвят, музикантът с тон или песен, писателят със стих. Представляваше вдъхновение, плод хранещ наранените души. Но за обикновените, тя бе просто чувство с три различни лица. За едни тя бе непознат, за други враг, а за трети приятел. Хората я виждаха така, както се бе вмъкнала в живота им.
Срещата ни с нея винаги започваше по един и същи начин. Великото търсене на щастие е приключило. Намерили сме го, грабнали сме го и го държим здраво, защото ни е страх, че ще го изпуснем. Радваме му се, възхищаваме се, най-накрая чувстваме удовлетворение. Постигнали сме най-голямата си цел в живота. И тогава идва тя - самотата. Като неканен гост, тя не чука на вратата, просто влиза. Нахално ни отнема всичко това, което сме търсили толкова усилено през всичките години. Смачква го и го захвърля някъде надалеч, като се старае никога повече да не се доберем до радостта. Настанява се удобно и ни обгръща с мъртвешки студените си ръце. Задушава ни с прегръдка, от която дори и да се опитаме не можем да се измъкнем.
Тогава идва ред на втората фаза. Разяждани от мъчителната болка ние се озлобяваме. Знаем кой е врагът, но тъй като не можем да си изкараме яда на нещо, което реално погледнато е нематериално, ние изливаме всичкия си негативизъм върху околните. Превръщаме ги в жертви на своето отчаяние и мъка. Нараняваме ги, защото не искаме да сме единствените подложени на терзанията на изолираността. Завличаме ги към трапа, в който ние сме заседнали, за да не се чувстваме толкова самотни, да има с кого да споделим агонията. Когато се провалим, просто се отказваме. Решаваме или да сложим край на силното страдание или да се смирим.
Ето че стигнахме до примирението. Обръщаме се с лице към това тягостно чувство и отвръщаме на ледената му прегръдка. Облягаме глава на рамото му, осъзнавайки, че то е единственият ни приятел. Отдаваме се напълно, оставяме го да ни завладее, защото знаем, че няма смисъл да се съпротивляваме с неизбежното. И, въпреки че, се чувстваме като в клетка, предпочитаме да останем в безопасните ласки на самотата. Прекалено дълго сме живели с нея, че ако решим да я пуснем ще загинем. Тъжно, но факт.
Онова щастие, което някога сме притежавали бива забравено. Превръща се в приказка, мит, легенда. Спираме да вярваме, че съществува. Отхвърляме идеята, че можем отново да се свържем с него, да се докоснем. Струва ни се прекалено нереално. Такива бяха хората - предаваха се, защото бе прекалено трудно. Живеят с това, което имат дори да им носи тъга. Мазохисти, да може би.
Джемима не бе готова да посрещне самотата. Дълго бягаше от нея. Криеше се. Страхуваше се да я допусне близо до себе си, осъзнавайки пагубните последствие, който ще останат като отпечатък върху душата й, неспособно да бъде отмит. Упорито се убеждаваше, че след всичко случило се, там някъде все още има някого, за когото значи нещо. Уви, този блян бе разбит на малки парченца в мига, в който самотата я обгърна. И само за един кратък миг всичко приключи.
*
По тъмните и запотени стъкла се забелязваха пръски от ситния дъждец, спускащ се към земната повърхност. Детето бавно постави пръст върху прозрачния материал и с леки движения заигра по повърхността му. Движеше палеца си хаотично, без ясна представа какво би се получило най-накрая. Обичаше да рисува и това си личеше от прекрасните картини, които красяха стените на новия й дом. Новият дом, в който живееше от няколко седмици, тъй като майка й се бе омъжила за стопанина му. Стопанин, който освен власт и пари имаше син, малко по-голям от момиченцето, но за сметка на това изпълнен с омраза. Създаваше впечатление на добро и възпитано момче, ала истината бе различна. Той бе изтъкан от злоба и ненавист не само към околните, но и към света като цяло. Бе различен и това му пречеше да се впише, където й да било. По това си приличаше с малката Джемима, ала младежа никога нямаше да го признае гласно. За него тя бе малкото изродче разрушило живота му напълно. А човек сторил подобно нещо нямаше да се размине без наказание за постъпката си. О, щеше да си плати и то многократно.
Девойчето забеляза черния мерцедес  да напуска пределите на дома. Нямаше ги, което значеше ново начало на безспирния тормоз. Секунда по-късно вратата на детската й стая се отвори с трясък.
- Липсвах ли ти, изродче? – изсъска момчето, като на лицето му се оформи ехидна усмивка. С бавни крачки навлезе в помещението и се отправи към мястото, на което кротко си стоеше Джемима.
- Днес ще играем на една от любимите ми игри. – рече той и побърза да изхлузи колана от панталоните си. Придърпа ръцете й, след което омота кожата около китките й, стягайки възможно най-силно, за да не се измъкне.
След броени минути я влачеше по пода, водейки я към мазето. На устата й бе сложил лепенка, за да редуцира звука от виковете й възможно най-много. Дразнеше се, когато чуваше плача на детето, дразнеше се, когато тя плачеше. Дразнеше се дори от факта, че диша, но все още нямаше смелостта да посегне на живота й.
Отвори вратата и побърза да я избута в подземието. След това затвори и заключи единственото нещо, което пречеше на топлата светлина да погали кожата на Джемима отново. Детето изпитваше ужас и страх от тъмнината. Поставена в подобна ситуация, въображението й започваше да играе, създаваше илюзии, които изглеждаха толкова реални, че на моменти девойчето си мислеше, че те са част от действителността. Въпреки че, това не бе първият път, в който бива заключена между влажните мухлясали стени на мазето, тя все още изпитваше панически страх от мястото.
- Ако си послушна и не хленчиш, ще те пусна по-рано. – засмя се самодоволно хлапака преди да се отдалечи от вратата. На момичето не й остана нищо друго освен да седне в ъгъла и да чака. Защото всичко друго щеше да бъде един напразен опит да избяга от реалността.

I survived

Тишина. Така приятна, ала тъй пагубна. Носеше зрънце спокойствие в себе си, но също и студенина, неприветливост. Приличаше на топъл летен дъжд, галещ всичките ни сетива, обаче способен да прерасне в опустошителна буря. Обгръщаше ни с ръце преди да впие острите си нокти в кожата ни. Виковете остават нечути, а болката нетърпима. И въпреки това, затваряме очи, отпускаме глава и просто се потопяваме в тишината. Пристрастяваме се към нея, така както изпитваме зависимост от самотата. Когато усетим, че ни напуска, бързаме да си я върнем, защото губим смисъл, причина да продължим.
На госпожица Стокър – използваше старата си фамилия и честно казано едва ли някога щеше да се наименува с тази на доведения си баща - й харесваше да живее в тишина. Нямаше какво да каже, така че съжителството с нея бе най-добрият избор, който бе направила. Не й бяха нужни лицемерните думи и усмивки на околните. Бе спокойна, смирена, щастлива. Е, поне така си мислеше.
Бялата светлина заслепи тюркоазените очи на девойката. Едва доловимото жужене на волфрамовата жичка на лампата кънтеше в главата на брюнетката. Движеше се в ритъм със звука на сърцето й. Вратата зееше широко отворена, а на входа стоеше онзи мерзавец, който се усмихваше на пук на момичето.
- Минаха девет години, а ти така и не свикна. – констатира той преди да я сграбчи и изправи рязко на собствените й крака. За него Джемима бе една най-обикновена кукла, с която можеше да си играе по какъвто начин пожелае. И тъй като тя бе твърде добра, за да се възпротиви, властта бе изцяло в негови ръце.
- Трябва да се преоблечеш. Ще имаме гости и не искам да ни изложиш. Имай предвид, че ще свириш, затова гледай да си във форма. – говореше плавно и спокойно, докато развързваше въжето около китките й. Неочаквано обаче, когато приключи, притисна девойчето към стената и прокара пръсти по изпъкналите ключици. – И нито дума за това, в противен случай...
Нямаше нужда да довършва изречението. Стокър бе добре запозната със садистичните му наклонности. Може би затова не бе казала и дума относно случващото се на родителите си. А може би болката й харесваше. Не, определено не. По-скоро бе привикнала към темперамента на ‘брат си’, до толкова, че дори заплахите му не я стряскаха. Болката отдавна я нямаше, защото повечето й сетива бяха претръпнали към нея. Бяха я забравили и едва ли някога щяха да си я спомнят. Щеше да тъне в забвение, каквото щеше да се случи и със самото момиче рано или късно.

I kissed a dead man

Всичко приключи. Бяла премигваща светлина от фаровете на напускащи коли. Тишина.
Звукът от движещата се стрелка по часовниковата ос огласяш цялата къща. Удари два, а единствения обитател на имението продължаваше да бъде Джемима Стокър. Девойката бе вперила поглед в белия таван, който бе погълнат от тъмнината. Очите й проблясваха като самотни звезди в необятния небосвод. Търсеха нещо, ала и те самите не знаеха какво точно. Умората я налягаше, ала нещо не и позволяваше да се отпусне. Глозгаше я от вътре, карайки девойката да се върти като риба на сухо в собственото си легло. Затвори очи за миг, ала й се стори като цяла вечност.
Входната врата се отвори и в дома нахлу като неканен гост, скъпият доведен ‘брат’ на брюнетката. Стъпките му бяха тежки, ала и някак нескопосани, ако трябваше да съдим по звука на изпадалите предмети, до който случайно се е доближил. Тъмният му силует се изкачи по стълбите и допирайки се до стената, се придвижи до стаята на младото момиче. Леко побутна вратата преди с едва доловими стъпки да се приближи до леглото. Седна внимателно и се загледа в лицето на девойчето. Дрехите му бяха пропити с цигарен дим и алкохол, което дразнеше обонянието на детето, ала тя така и не отвори очи поне не още. За първи път осъзнаваше колко красива е всъщност, колко крехко и невинно същество е. За първи път не пожела да я нарани, а само да я целуне. Неспособен да сдържа поривите си, младежа приведе лице напред и нежно сля устните си с тези на Джемима. За разлика от нейните топли и някак жизнени, неговите бяха ледени като на мъртвец. Но как да бъде по-различно, след като той отдавна бе изгубил душата си.
Отделяйки устни от нейните, погледите на двамата млади се засякоха. Останаха вгледани един в друг няколко минути преди той да изчезне като някой призрак. Момичето остана неподвижно като статуя още няколко секунди преди да се обърне с гръб към вратата. Постави върха на пръстите върху устните си. Топли сълзи се стекоха по зачервените й бузи. Изпита болка, ала не от целувката, а от чувството на празнота. Току-що момчето бе й отнело нещо така красиво и непорочно. Бе й отнел едно от малкото неща, които притежаваше.  Бе я ограбил и отново всичко щеше да остане безнаказано...